Какво да ви кажа по повод родителите, успехите и неуспехите...Една приказка? Имало едно време едно момченце. То било най-прекрасното момченце на света, с най-любопитните очички-маслинки, усмивка като Брус Уилис и най-лъчезарния поглед сред всички живи същества. Родило се силно, не удушило нито една змия в люлката си, но преминавало с лекота през всички препятствия точно както пишело в книгите, поръчни от интернета и прочетени от майка му по въпроса какво да очаква, още докато го очаквала. Момченцето също плувало още преди да може да седне, разбирало два езика още преди да може да тича, покорило два острова и два континента още преди да стане на две, а кърменето карали до три. Като се усмихнело, целият свят грейвал с него, било смело, подхождало с цялото си същество с доверие към света, както поръчал Ерик Ериксън, а света майка му правела да е пълен с експерименти и откривателство толкова, че в ранна възраст вече бил решил, че ще става инженер-химик, макар и също така още на 5 да направил изложба в детската граина, а на 6 да спечелил първа награда за стихотворение. (за първи път си мисля, че ако реша, мога да побъркам снаха си един ден, ако ей така и разказвам всичко САМО от тази му страна) Така. Fаst forward 10 години по-късно - сега, някой да ми обясни откъде се пръкнаха проблемите с концентрацията, писането, отказа да изпънява разни работи, невниманието, като майка му душа даваше за това момченце. (реторичен въпрос)
Толкова за префектните родители, сремежът към най-доброто и идеалните деца - не се развиват по тая сюжетна линия.
Към днешна дата синът ми все така си е щастлив като цяло, несломим в увереността, че животът ще е ок, печели някои медали по математика, абонирал се е за химически опити, които плаща от касичката си, не съм виждала дете да падне и да стане толкова много пъти на ледената пързалка, колкото той миналата зима (мога да продължа да побърквам снаха си един ден, макар за друго да не съм го виждала сам да се изправя с такъв хъс и да не иска да приеме треньор, което е проблем).
Но нито може да измисли и половин стихотворение, нито знае някое също така, макар когато пише, да го хвалят, че имал идеи, ма то може да е защото категорично не могат да го похвалят за краснопис и твърде богати изречения, а все нещо положително трябва да кажат. Нали се сещата, че не чете денонощно. И понякога вече дори не искам да знам: по какво не е внимавал тази седмица, кого е прекъснал или не е изчаквал, когато трябва, или се е разсеял и е станал, минал, стъпил, протегнал се, когато си е решил, как се е забъркал с калпазанката на класа, макар невинно да се прави на добрия самарянин, който бил искал да ѝ помогне да стане добра и не искам да слушам как целия останал свят е виновен за всичко, но никога той. И колко черен критикар става изведнъж тоя лъчезарен, ако се окаже, че може да е заплашен от някоя критика той самия.
Борим се от момента, в който училището почна. Отне ми време да видя разни неща. Тази година вече няма толкова забележки, учителката го похвали, че е напреднал по български - от 4 на 5, не 6 - цел, която му внушавам с все по-малка увереност, че трябва. Другата учителка казва "Ами, надявам се да покаже какво наистина може и мисли..." в превод - дано се прежали да го напише в доказателството на задачите на изпитите в края на 4 клас, а не да му е само в главата. Супер. Според мен, обаче, разпадът ни дебне на всеки ъгъл. Както и караниците вкъщи, които намаляват прпороционално на реда, който въвежда баша му.
А "любимите" ми цитати през годините: "Влезнал е в енциклопедия Британика, но се спъва на равното и не иска да си върже обувките сам", "he lives in his own world, very smart, but doesn' follow the instructions" - като чуя, че си е в своя собствен свят и нещо ми се обръща отвътре, "social skills need more work" и единственият въпрос, за който смятам, че учителката беше напълно дебилна, когато го зададе, каквото и да е "Has he been exposed to children before?" Бил е на градината и в предучилищна, WTF!!!
Като най-голямата от три деца, цял живот съм се упражнявала да мисля за всички и за другите. Това не се ли предава автоматично някак?!?! Kак така той не обръща достатъчно внимание на останалите деца, та той иска да са приятели. Сърцето ми се скъса на 15 септ в първи клас, когато подаде ръка на едно-две деца, но те се хванаха по между си и той остана сам (само дето на него това не му направи чак пък такова впечатление, колкото на мен, или поне не се разклати от това толкова, очевидно е по-силен и по-устойчив от мен). Но все пак - какво не съм направила, та да е по-социален, да пише красиво и да чете не само книгите от списъка и тн!!
Толкова за префектните родители, сремежът към най-доброто и идеалните деца - не се развиват по тая сюжетна линия.
Към днешна дата синът ми все така си е щастлив като цяло, несломим в увереността, че животът ще е ок, печели някои медали по математика, абонирал се е за химически опити, които плаща от касичката си, не съм виждала дете да падне и да стане толкова много пъти на ледената пързалка, колкото той миналата зима (мога да продължа да побърквам снаха си един ден, макар за друго да не съм го виждала сам да се изправя с такъв хъс и да не иска да приеме треньор, което е проблем).
Но нито може да измисли и половин стихотворение, нито знае някое също така, макар когато пише, да го хвалят, че имал идеи, ма то може да е защото категорично не могат да го похвалят за краснопис и твърде богати изречения, а все нещо положително трябва да кажат. Нали се сещата, че не чете денонощно. И понякога вече дори не искам да знам: по какво не е внимавал тази седмица, кого е прекъснал или не е изчаквал, когато трябва, или се е разсеял и е станал, минал, стъпил, протегнал се, когато си е решил, как се е забъркал с калпазанката на класа, макар невинно да се прави на добрия самарянин, който бил искал да ѝ помогне да стане добра и не искам да слушам как целия останал свят е виновен за всичко, но никога той. И колко черен критикар става изведнъж тоя лъчезарен, ако се окаже, че може да е заплашен от някоя критика той самия.
Борим се от момента, в който училището почна. Отне ми време да видя разни неща. Тази година вече няма толкова забележки, учителката го похвали, че е напреднал по български - от 4 на 5, не 6 - цел, която му внушавам с все по-малка увереност, че трябва. Другата учителка казва "Ами, надявам се да покаже какво наистина може и мисли..." в превод - дано се прежали да го напише в доказателството на задачите на изпитите в края на 4 клас, а не да му е само в главата. Супер. Според мен, обаче, разпадът ни дебне на всеки ъгъл. Както и караниците вкъщи, които намаляват прпороционално на реда, който въвежда баша му.
А "любимите" ми цитати през годините: "Влезнал е в енциклопедия Британика, но се спъва на равното и не иска да си върже обувките сам", "he lives in his own world, very smart, but doesn' follow the instructions" - като чуя, че си е в своя собствен свят и нещо ми се обръща отвътре, "social skills need more work" и единственият въпрос, за който смятам, че учителката беше напълно дебилна, когато го зададе, каквото и да е "Has he been exposed to children before?" Бил е на градината и в предучилищна, WTF!!!
Като най-голямата от три деца, цял живот съм се упражнявала да мисля за всички и за другите. Това не се ли предава автоматично някак?!?! Kак така той не обръща достатъчно внимание на останалите деца, та той иска да са приятели. Сърцето ми се скъса на 15 септ в първи клас, когато подаде ръка на едно-две деца, но те се хванаха по между си и той остана сам (само дето на него това не му направи чак пък такова впечатление, колкото на мен, или поне не се разклати от това толкова, очевидно е по-силен и по-устойчив от мен). Но все пак - какво не съм направила, та да е по-социален, да пише красиво и да чете не само книгите от списъка и тн!!
Ами, може би въпросът е кога за малко СПРЯХ да правя неща. И как така туй хубаво момченце има тези трудности?!!? Ами, има. Да влезнат проблемите на майка му, на баща му, и в разширеното семейство. Детето си беше ок. Дали не мисля често, че съм се провалила - by all means. Дали не полудявам периодично и не крещя в безсилието и страха си - by all means. Обаче, какво го е и спасило (доколкото се е спасил) и направило какъвто е сега - все пак, ориентирал се някъде по пътя на порастването и узряването - ами ПАК да влезнат осъзнаванията и отдадеността на майка му и баща му и обичта на разширеното му семейство. И на учителите му.
Така че, ако се чувствате провалили се родители - цял отбор сме, и винаги е било така св но не сме само проблема, родителите сме и ключовия ресурс за децата, така че имайте милост, имайте състрадание към себе си, грижете се за себе си. Да се оцелее е основата задача, особено с тийн.
Освен това несъвършенствата и ограниченията са здравословни неща в живота. Горната история си показва как сремежът да си супер не е непременно нещо толкова добро. Така че никакви такива идеи не са нужни, защото всяко нещо си има цена. Надявам се, че каквото и да преодляваме сега, и как го преодоляваме, може да стане и опита, от която детеото ми да черпи в живота си сили един ден... Знам също, че през тийн годините каквото неразрешено е имало в ранното детство, ще се появи и това си Е шанс за пренареждане.
У дома държим фронта засега, с баща му имаме само горе-долу още толкова да удържим нещата с "момченцето" от приказката и помежду ни...Но няма никакви гаранции освен собствената ни готовност, извън нея - само ужасът от страховете какво може да се провали...
Но започвам да вярвам, че нещата не са необратими, много битки тепърва предстоят и вардя нон стоп как върви. Също дали не съм седяла да мисля какво правя, какво се случва и какво още да направя, докато трябва да спра да правя неща - by all means. Дали не съм седяла парализирана от мисълта как ще помогна на който и да е друг, ако не мога на себе си - by all means. Но и терапевтите и учителите са хора. Дали мога да им помогна на другите все пак, мога - аз мисля за пациентите си, това им помага. Мисля и за моето си дете и това също помага да преминем. Няма шанс само там, където липсва регистриране на проблем, липсва чуване.
Така че, ако се чувствате провалили се родители - цял отбор сме, и винаги е било така св но не сме само проблема, родителите сме и ключовия ресурс за децата, така че имайте милост, имайте състрадание към себе си, грижете се за себе си. Да се оцелее е основата задача, особено с тийн.
Освен това несъвършенствата и ограниченията са здравословни неща в живота. Горната история си показва как сремежът да си супер не е непременно нещо толкова добро. Така че никакви такива идеи не са нужни, защото всяко нещо си има цена. Надявам се, че каквото и да преодляваме сега, и как го преодоляваме, може да стане и опита, от която детеото ми да черпи в живота си сили един ден... Знам също, че през тийн годините каквото неразрешено е имало в ранното детство, ще се появи и това си Е шанс за пренареждане.
У дома държим фронта засега, с баща му имаме само горе-долу още толкова да удържим нещата с "момченцето" от приказката и помежду ни...Но няма никакви гаранции освен собствената ни готовност, извън нея - само ужасът от страховете какво може да се провали...
Но започвам да вярвам, че нещата не са необратими, много битки тепърва предстоят и вардя нон стоп как върви. Също дали не съм седяла да мисля какво правя, какво се случва и какво още да направя, докато трябва да спра да правя неща - by all means. Дали не съм седяла парализирана от мисълта как ще помогна на който и да е друг, ако не мога на себе си - by all means. Но и терапевтите и учителите са хора. Дали мога да им помогна на другите все пак, мога - аз мисля за пациентите си, това им помага. Мисля и за моето си дете и това също помага да преминем. Няма шанс само там, където липсва регистриране на проблем, липсва чуване.
До всички, които страдат, че не са успешни по един или друг идеален критерии - както е казал Уиникът, макар че може никога да не сте толкова добър родител, колкото ви се иска, често да ИСКАТЕ да бъдете добър родител Е достатъчно.
Прощавайте, че е дълго, но се вълнувах и исках да споделя.
Прощавайте, че е дълго, но се вълнувах и исках да споделя.
Comments
Post a Comment